Тъй тъжен сутрин е кенефът,
Нелепо плочките мълчат
Разделят се лайното и човека
И всеки тръгва сам по своя път…
Човекът по дела човешки
Със другите подобни същества,
Лайното по тръбите тежки,
Надолу, с другите лайна…
След час човекът вече огладнява
Забравил е за своето лайно
Лайното също го забравя
Тъй, сякаш те не са били едно
А може би скръбта е неуместна
И може би така е по добре
А може и отново да се срещнат
Там нейде сред лазурното море…
1. Вървя по улицата.
На тротоара има дълбока дупка.
Падам в нея.
Загубена съм… нямам надежда.
Не е моя вината.
Нужна ми е вечността, за да намеря изход.
2. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Правя се, че не я виждам.
Падам отново.
Не мога да повярвам, че съм на същото място!
Но не е моя вината.
Отново ми трябва много време, за да се измъкна.
3. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка.
Виждам, че е там.
И пак падам в нея… това е навик.
Очите ми са отворени, зная къде съм.
Аз съм виновна.
Измъквам се незабавно.
4. Вървя по същата улица.
На тротоара има дълбока дупка. Заобикалям я.
5. Вървя по друга улица.
Тибетска книга за живота и смъртта
Согиал Ринпоче
И вдъхновена и убедителна беше моята реч за значението на физическият акт между мъжа и жената на основа на душевното единение, и че то не е нищо друго освен жертвоприношение пред олтара на живота, моменти в който творението се слива с твореца, за да сътвори в екстаз живота. Когато само към “творческия момент” се пристъпва благовейно като към молитва – явява се истинскто творчество и неговата рожба – геният. Много малко молитви има на тоя свят и много малко гении са се родили затова, а идиоти – колкото щеш…
